Индонезия - на изток от Бали до Комодо
През 2017 година се запитах кое е следващото нещо, което искам да направя в живота си. Тъкмо щях да навърша 30 години, завършвах една магистратура по психология, която записах изцяло за кеф, а всички почивки в Европа с приятели започнаха да ми се струват еднакви - обикаляне на забележителности, дворци и катедрали, тук-там някой плаж.
Запалих се да чета международни травъл блогъри, за първи път чух за концепцията backpacking, разбрах, че има милиони хора, които пътуват сами, дългосрочно, без план, спят по евтини хостели и се запознават с интересни хора на път. На фона на нашата източноевропейска култура ми беше трудно в началото да говоря с приятели и роднини, че съм решил да направя нещо подобно. Някои ме подкрепяха, други искаха да изразят подкрепа, но виждах как се чудят дали всичко е ок с мен, трети директно ми казваха да не ходя. Все пак и заради завършената психология успявах да си дам сметка, че отношението на другите отразява най-вече техния вътрешен свят, и взех решение да запазя двупосочен билет с престой в Югоизточна Азия за 6 седмици.
Пристигнах в Сингапур първата вечер, от където щях да летя на следващия ден за Индонезия. Сингапур се оказа централна част от всяко посещение на Индонезия, въпреки, че е отделна държава. Географското положение, огромното летище и нискотарифните компании я правят идеална за свързващи полети във и извън региона. Тук за първи път стъпих извън Европа (не броя Турция) и за първи път спах в хостел. 2 мечти отпаднаха още на първия ден. Това пътуване беше за сбъдване на възможно най-много мечти и отмятане на неща, които никога преди не бях правил.
Едва при стъпването ми на Индонезийска земя, обаче, усетих истинския културен шок (мечта номер 3). Сингапур, макар и държава от Югоизточна Азия, заради изключителния си напредък в много отношения, се чувства близка до Европа. Летището на остров Бали обаче ме удари здраво още докато го гледах от спрелия самолет - това летище ли беше, или квартал с колиби.
Можех да си купя местна сим карта от летището, за да имам интернет и навигация, можеше да си взема и превоз от там до Padangbai, от където щях да хвана лодка за Gili Trawangan - първата ми "истинска" дестинация за това приключение. Нищо от това обаче не направих, защото следвах плътно инструкциите за това какво е да си backpacker, които бях прочел. А те бяха винаги да го караш възможно най-евтино, да правиш всичко като местен. За мен не беше въпрос на пари, а на чест, на това да избягам от познатия модел на пътуване и да награбя новия с пълни шепи. Бях планирал да хвана uber или grab от по-централна част на Бали, като това щеше да излезе доста по-евтино от транспорт от летището.
Оказа се доста трудно, особено за начинаещ. На летището местните ме нападаха на рояци с предложения за транспорт. Като типичен европеец си мислех, че като им кажа "не" ще изчезнат, но това още повече ги настървяваше. Гледаха ми в телефона, виждаха какво търся в google maps, обясняваха ми, че пристанището на Padangbai не работи и искаха да ме закарат другаде. Бях се подготвил теоретично как да действам в такива ситуации, но практиката се оказа по-различна от теорията. Не можех да остана повече там, трябваше да се спасявам, тръгвайки пеш да излизам от летището, без интернет и без да съм наясно как точно ще стигна до по-централно място, от където да си хвана евтин транспорт до Padangbai.
Малко след като излезнах от летището, в най-голямата жега, при невиждана в Европа влажност, което прави температура от 30 градуса да се чувства като 40, с моята 7 килограмова раница, движейки се в неясна посока, ме застигна местен моторист, предлагайки ми да ме закара до по-централна част на Бали за 50,000. Цената ми се стори доста, при което той веднага каза "ок, ок, 20,000". Това беше първият ми реален сблъсък с пазаренето, а аз дори не участвах (съзнателно). Скочих на мотора и след малко се озовах на по-оживено място.
Сдобих се и с местна сим карта, и след 4 неуспешни опита да си викна шофьор попаднах на свестен моторист от grab, с който се придвижих до Padangbai на цената, която показваше апликацията. Предишните опити бяха неуспешни, защото шофьорите все се пазаряха за цена, различна от показаната - нова културна разлика, която вярвам, че е и в разрез с политиката на grab.
На Padangbai останах 1 вечер, колкото да си купя билет за лодка към Gili Trawangan. Не бях запазил билет онлайн, защото всичко в Индонезия излиза по-скъпо ако се запази онлайн предварително - така бях чел. Имам чувството, че и на живо ми го продадоха по-скъпо отколкото трябваше, но и аз още нямах опит в пазаренето - усещаха ме, че искам задължително утре да отида на острова, а и аз бях запазил 6 нощувки в хостел там и не исках нещо да се провали.
Островът Gili Trawangan беше първата ми реална дестинация. Предишните 2 нощувки ги ползвах само за предвижване, но тук бях запазил цели 6 в Broken Compass. Идеята беше да се потопя в backpacking културата, да си почина от шока, да опитам нови неща и да реша на къде да продължа. Нямах запазени други нощувки в Индонезия. Следвах идеята, че без план е по-добре, въпреки, че все още не разбирах защо е така.
Самият хостел не предлагаше book-ване никъде онлайн - идеята им беше да създадат непринудена атмосфера сред пътуващите (а и сигурно да спестят от такси на booking и hostelworld). На мен ми беше препоръчан от приятелка, много държах да отседна там, и им бях писал mail 4 месеца предварително за резервация.
Басейнът се оказа добро място за социализиране, както и барът срещу него, където вечер се организираха различни събития като например quiz-ове. В стаята пък ми имаше 3 легла. Повечето хора изглежда стояха за 2 или 3 нощувки, така че по времето на моя престой през нея успяха да се извъртят около 3-4 различни човека. Беше доста лесно да се завържат разговори, тъй като темата за пътуванията свързваше всички, а и поне около 35% от хората там пътуваха сами. Голяма част от останалите пътуваха по двама (като двойка или двама приятели), а изключително малко бяха тези, които пътуваха в по-големи групи.
Въпреки социалната атмосфера в хостела, и въпреки, че бях чел и слушал много за това как срещаш супер много хора когато пътуваш сам, все още не осъзнавах как точно става това. Реших да отида първата вечер сам да хапна на нощния маркет на острова. Навсякъде в Югоизточна Азия нощните маркети са идеална възможност за хапване на евтина, прясна, вкусна, местна храна.
Докато си чаках на опашката едно момче до мен ме попита дали съм сам. По-късно се оказа, че това е Феликс от Германия, на 18 години, пътуващ сам за няколко месеца. Беше се запознал предишната вечер с група италиянци и французин, бяха дошли на нощния маркет да хапнат заедно, и ме покани да седна при тях. Ето така, още първия реален ден пътувайки сам, на мен се случи същото, за което бях чел и слушал толкова много - срещнах хора и се сдуших с тях.
Французинът изчезна някъде на следващия ден, но заедно с Феликс, Алис и Федерико следващите 5 дни станахме като семейство. Ходихме заедно на плаж, на вечери, да гледаме залеза, събирахме се на лаф след вечеря, слушахме как Феликс свири на китара и си говорехме за живота.
Историята на Феликс ме потресе (в положителния смисъл). Казваше, че не е много умен, училището му е вървяло много трудно, и след като е завършил е поработил няколко месеца, за да събере пари за това пътуване с еднопосочен билет. След като му свършат парите, планът му бе да отиде да работи в Австралия и да събере пари за останалата част на пътуването. Бях изумен как на 18 години човек разсъждава по този начин като зрял човек. Не ми изглеждаше изобщо глупав, както се определяше. Бавно осъзнавах колко сме ощетени ние българите, че нямаме тази пътешественическа култура, която те обогатява толкова много. Та аз бях на 30 и за първи път правех нещо, което в България се смята за смело - да пътувам сам. И то с 2 дебитни и 1 кредитна карта, пари кеш и в резерв, и със запазени всички самолетни билети между различните държави. А срещу мен - Феликс, на 18, с 4 месеца трудов стаж, който си дрънчи на китарата и пътува ден за ден.
Историята на Алис не отстъпваше по атрактивност. Имала план да гостува на приятели на Бали, но те се отказали в последния момент. Решила все пак да пътува сама, но това не се харесало на родителите ѝ, които ѝ препоръчали да намери дружка за пътуването. След публикация в инстаграм на обявата за travel buddy се отзовал Федерико.
Gili Trawangan е уникална дестинация - островът е много малък, обикаля се за около 2-3 часа пеша и 30 мин с колело. Моторизираните превозни средства са забранени, а всички се придвижват с колела под наем или каруци, които имат ролята на местни таксита. Главната артерия обикаля острова, а всички по-туристически места и барове са на нея, с гледка към океана и другите два Gili острова. Вечер всички се събираха главно на 2-3 места за парти, което е много удобно да се засечеш с вече познати хора. Преди това пък, към 17:30, всички се спускат към Sunset Beach, за да наблюдават залеза. Няма да преувелича като кажа, че бях в рая.
Аз не купонясвах много, защото беше време за сбъдване на мечта номер 4 - да се гмуркам. Записах се за изкарване на сертификат за scuba diving в център, който ми препоръчаха хората от хостела. Следващите 3 дни бях супер зает от сутрин до вечер. Оказа се, че курсът е доста сериозен, с тренировки в басейна, 4 dive-а в океана, четене на теория и гледане на видеа, 5 междинни теста, дискусии с инструктора, и финален тест за сертификат, всичко за 3 дни. Дори времето за обяд беше супер кратко и взимах на бързо някакъв сандвич. В крайна сметка всичко си струваше - по време на dive-овете видях за първи път в живота си корали, водни костенурки и други цветни същества. А сега вече щях да мога да се гмуркам навсякъде по света.
Времето се източи бързо между моите гмуркания, балийските масажи, quiz-ове и басейнчета в хостела, местната кухня и италианските пицарии, разговорите за живота и биричките на плажа. С Феликс, Алис и Федерико седнахме да обсъдим кой какво ще прави след Gili T. Тримата решиха да поемат заедно на запад към остров Java. Бях чел много как хората се запознават на път и понякога решават да продължат заедно, и ето, сега не само го виждах на практика, но имах и възможност да участвам. Чувствах ги много близки и много исках да се присъединя към тях, но нещо ме накара да реша да се отправя сам на изток. Кое ми повлия - и до ден днешен нямам идея. Може би чувствах, че имам още много неща да науча за соло пътуването, а щеше да е прекалено лесно да прекарам останалата част от времето ми в Индонезия в група, с която съм се запознал първия ден. Със сигурност разказът ми сега щеше да е много по-различен ако бях взел друго решение. А най-вероятно и следващите ми разкази.
Запазих място на туристическа лодка до Комодо. Тя тръгваше от пристанището на Lombok, а междувременно имах 2 свободни нощувки. Реших да ги използвам, за да опозная остров Lombok.
На Gili T се бях се запознал с Кристина - българка, която учи висше образование в Индонезия на остров Java. Използваше почивка от университета, за да пътува из другите острови с раница. Тя ми каза, че продължава към Кута на Lombok и реших да се присъединя към нея. Тя говореше индонезийски, познаваше местната култура и кухня, и се погрижи за нощувката. Всичко беше доста лесно за мен.
Кута се оказа малко селце с безкрайни пусти плажове, на които срещнахме няколко местни деца и маймунки. Минавайки по тях се загледахме в огромните хотелски проекти, които бяха в процес на строене. Започнах да наричам Lombok малкия брат на Bali. Разликите бяха много - Ломбок е мюсюлмански, а Бали - хинду остров. Етносът на местните и езикът също се различават много. Но Ломбок искаше да подражава на "големия брат" и това правеше асоциациата толкова силна. Искаше да капитализира от тенденцията туристите да търсят по-непознати места и да привлече една част от потока. А локацията на Lombok беше перфектна - на 2 часа с лодка или 30 мин със самолет от Бали. Усетих, че съм улучил перфектното време да го посетя - преди големия бум, който неминуемо щеше да настъпи след години.
Кристина остана на Кута, но аз исках да се придвижа по-близо до пристанището, и за втората нощувка на Ломбок отидох до Senggigi. Не бях запазил нищо, но в shuttle-а срещнах ирландец, който ми каза, че тъкмо е book-нал хостел там. Веднага проверих, че има още свободни места и запазих нощувка. Това беше преломен момент в моя опит като пътешественик - първата нощувка, запазена от днес за днес. Започнах да усещам и на практика, че не е толкова трудно да се пътува без план. Напротив, пътуването по този начин ми даде възможност да се адаптирам към ситуацията и в случая - намерих приятна компания за хапване и разходка на плажа.
На следващият ден се качих на туристическия кораб към Комодо, който щеше да пътува 4 дена и да спира по различни места по пътя.
Корабът (или по-скоро лодката) беше пълен с интересни хора от UK, Франция, Австралия, Германия, Австрия, Португалия, Холандия. Всеки пътуваше за период между 6 и 12 месеца, беше напуснал работа или правеше gap year в университета. Повечето не знаеха какво ще правят след като приключат пътуването си в Югоизточна Азия. Аз бързо станах известен като човека, който пътува само за 6 седмици и има сигурна работа у дома. Наистина, въпреки, че бях чел много за непланираните пътувания, нямах смелост да напусна работа и да замина с еднопосочен билет. Бях събрал цялата годишна отпуска, добавих малко неплатена, и заформих 6 седмици далеч от офиса.
Един от големите плюсове да живееш на лодка (мечта номер 5) и да плаваш в открития океан е, че всяка вечер имаш гледка към залеза.
Друг безспорен плюс - спирахме на места, на които иначе няма как да отидеш по друг начин. Най-вероятно няма и как да разбереш за тяхното съществуване. Сред многото пъти, в които правихме snorkeling, катерехме се из пусти острови и ходехме до водопади, най-много ме впечатли спирката ни до малък остров, където местните живеят изолирано от останалата част на Индонезия. Казаха ми, че веднъж седмично минава ферибот, но като цяло си личеше как това място е откъснато от света. Местните ни се радваха така, сякаш виждат туристи за първи път. Махаха ни, искаха да ни разпитват разни неща и да се снимат с нас, въпреки, че почти не говореха английски. Децата носеха фланелки на Меси, Руни и Озил. Опитах се да разбера дали имат телевизор във всеки дом или може би имат един на острова, където се събират да гледат мачове, но не успяхме да се разберем.
Иначе извън спирките, животът на лодката беше низ от радост и затруднения. Радост, защото да си затворен с група яки хора без цивилизация около теб се оказа мега яко. Бързо ставате като семейство. Тук, на лодката към Комодо, намерих второто си пътешественическо семейство, след като изоставих първото на Gili Trawangan. Затрудненията идваха от липсата на добра хигиена (нямахме баня), липсата на възможност да си купим каквото и да е за ядене и пиене, еднообразната храна (която беше супер вкусна първия ден, но на четвъртия вече не можех да я гледам), слънцето, от което през деня не можехме да се скрием, и липсата на добър сън на повечето хора. Спахме в обща спалня на по един матрак всеки. За мен решението на проблема с бурното море беше да слушам музика цяла нощ, и ми се получи доста добре. Дори изпуснах голямо събитие едната нощ - една от двете частни кабини се разби под въздействието на бурното море, а двойното легло от нея, заедно с хората на него, се озоваха в общото помещение. На сутринта бях единственият в неведение какво се обсъжда от всички.
Цивилизацията започна да се възвръща едва когато наближихме Комодо. Всъщност на остров Комодо, както и на останалите острови, които са част от Komodo National Park и където обитават комодските варани, е забранено да нощуват чужденци - няма хотели и хостели. Много от туристите идват с лодка като нас, обикалят през деня и нощуват на нея.
Тук сбъднах мечта номер 6 - да видя Комодски варан. Тези прекрасни същества със смъртоносна захапка се разхождаха на свобода, а ние обикаляхме около тях и гледахме да не им влизаме в личното пространство. Такова нещо никога не би било възможно в Европа. В Югоизточна Азия обаче всеки бе отговорен сам за своята безопасност. Комодските варани не бяха зад решетки, и ако си толкова неразумен да ги приближиш, можеше да завършиш трагично.
Последният ден преди да акостираме включваше посещение на розови плажове, snorkeling сред коралите, а за мен и първите ми по-сполучливи снимки под вода.
Финалното акостиране бе на Labuan Bajo - малък пристанищен град на големия остров Flores. Нямах план за Flores. Португалците наеха мотори, изчезнаха във вътрешността на острова и повече не ги видяхме. Някои се отправиха с друг транспорт по различни краища на острова да разглеждат вулкани и минерални извори. Аз за първи път тук реших да избера хората пред приключенията. Останах заедно с една група от около 8 човека в Labuan Bajo. Запазихме заедно хостел, ходихме да хапваме и просто разтоварвахме от емоциите и примитивния начин на живот на лодката. Labuan Bajo като град е станал туристически по неволя. Макар и малък, в него имаше летище. Чужденците идваха в тази част на Индонезия заради комодските варани, но тъй като на остров Комодо и околните острови няма нито хотели, нито летище, Labuan Bajo беше станал притегателен център, въпреки неподходящите си условия. Самото пристанище беше толкова малко, че ние не акостирахме директно на него, а до друга лодка, която беше спяла до друга лодка, която беше спряла до друга лодка. Просто нямаше място за всички и ние слезнахме на сушата, прекосявайки няколко чужди лодки. Нищо нетипично за Индонезия.
Тук за първи път в живота ми се случи да отида на заведение за обяд и да остана за вечеря. Животът в Индонезия течеше по различен начин. Никой не бързаше. Храната се приготвяше изключително бавно. Ако искаш да получиш европейско обслужване, тук нямаше да го намериш. Но започнах да оценявам това, че местните приготвяха храната с любов. А това нямаше как да стане бързо. Изобщо, тук до толкова никой не бързаше за никъде, че дори не ни поискаха сметката след като хапнахме на обяд. Напротив, да си стоиш в заведението и да си chill-ваш беше най-нормалното нещо. Компанията беше яка и както бяхме дошли в 13:00 за обяд, неусетно се мръкна и поръчахме вечеря.
Времето започна да ме притиска - имах запазен полет за след 7 дни от Бали за следващата ми дестинация - Малайзия. Исках и да остана за няколко вечери на Бали, след като не му дадох шанс при пристигането си. Много от моите приятели ме разубеждаваха да ходя. Те бяха истински пътешественици. За тях тук, на Flores, беше истинската Индонезия, докато Бали беше слънчака, на който ходят евтините, "необразованите" туристи, търсещи неавтентично забавление. "Rado, you will not like Bali, stay here", беше това, което ми казваха. Е, имаше един начин да разбера дали са прави - да се уверя лично.
Но не бях предвидил как ще се върна към Бали. Мислех да си взема полет на място, но се оказа, че всички полети за следващите 2 седмици са резервирани. За някои хора това се оказа особено проблематично, защото трябваше да се връщат бързо. За тях единствената опция беше почти веднага след като са акостирали на Labuan Bajo да хванат 24-часова лодка на обратно. Това ми звучеше особено неприятно, тъй като се бях наситил на морския живот. Разпитах Кристина как да действам и научих за съществуването на малко летище на съседния голям остров Sumbawa. Запазих самолет за след 2 дена. Единственият проблем беше как да стигна до летището.
Колкото и авантюристични да звучат разказите ми в Индонезия до този момент, истината е, че винаги до сега бях на места, които са поне малко туристически, и бях заобиколен от хора, на които можех да разчитам. Тук обаче започна нова глава на моето приключение. Sumbawa бе голям, нетуристически остров, до който трябваше да стигна сам като местен и на който трябваше да се движа с местен транспорт. След това трябваше да остана за нощувка в малък град на име Бима и да си хвана самолета на следващия ден от малко летище, от което летят предимно местни.
Всичко се оказа по-лесно, отколкото звучи, заради невероятните индонезийци, които винаги са там, за да ти помогнат. Придвижих се с държавната фериботна компания до пристанищен град на Sumbawa, а там вече чакаха местни, които подвикваха "bus Bima, bus Bima, bus Bima", сочеха посоката и дори ме продружаваха, за да са сигурни, че ще намеря автобуса.
Багажите бяха удобно позиционирани на покрива, където по време на пътуването стояха и част от хората. Следобяд пристигнах в Бима. Вече бях преживял раздели с две различни групи от хора, които чувствах много близки, за това реших тук да си почина емоционално, да отседна в самостоятелна стая в хотел и да не се запознавам с никой. При слизането от автобуса местни мотористи веднага започнаха да ми подвикват за транспорт. Само казах "хотел", метнах се на задната седалка и по преценка на шофьора след 5 минути се озовах пред доста прилично изглеждаща сграда. Пренощувах, а на следващия ден се запътих към летището. Отвън не изглеждаше като летище, а по-скоро като местен пазар. Все пак успях да намеря входа, а предвижването по пистата до самолета ставаше пеша. Да се кача пеш на самолет беше поредното нещо, случващо ми се за първи път в живота.
Второто ми кацане на Бали бе доста по-различно от първото - този път нямаше културен шок от летището - напротив, то изглеждаше огромно, международно и цивилизовано. Не то, а аз се бях променил. Не го сравнявах с летищата в Сингапур и Европа, а с тези, по които се ходи пеша. Знаех и как да се държа с местните викачи на летището, и дори очаквах с нетърпение интеракцията с тях. Не си гледах телефона и не им казвах "не" като заблуден турист, а се пазарях с тях за цена, на която нямаше да се съгласят да ме закарат до Кута. "Само 35,000, тази цена е само за теб" им виках, подобно на фразите, които те използват. Вместо да се обидят обаче, те виждаха в мен човек с опит в Индонезия, приел местната култура на пазарене, запознат с местната валута. Усмихваха ми се широко и ме оставяха, за да ловуват заблудени туристи, от които могат да вземат 250,000.
Вечерта пристигнах в Кута - топ парти дестинацията на Бали. Тесните улички и лошата инфраструктура се сливаха със западните барове и парти атмосферата в уникален миш-маш, който не ми допадна. На пръв поглед, моите приятели от лодката бяха прави - Бали не ми хареса. Тук за първи път почувствах, че съм истински сам. Не можех да завържа разговор с всеки както го правих навсякъде до сега в Индонезия. Просто туристите бяха различни. Търсиха друго. Записах се на сърф уроци, за да сбъдна мечта номер 7. По време на курса си поговорих с момиче от Германия. Каза ми, че е 4 седмици в Индонезия и ще стои само на Бали. Запитах се на ум колко е ограничено да имаш 4 свободни седмици за пътуване и да не видиш нищо различно от Индонезия освен един единствен остров. Разбира се, всеки разбира живота и пътуването по свой си начин, просто аз бях на различен, по-приключенски етап точно в този момент.
Покарах сърф, поскучах още малко, и започнах да разглеждам картата на Google Maps, за да търся нови приключения. Реших да се метна с лодка до Nusa Lembongan. Nusa Lembongan, Nusa Ceningan и Nusa Penida са 3 малки острова съвсем близо до Бали. Без да ги проучвам много си представих атмосфера, подобна на Gili Trawangan. Пристигайки там се оказа обаче, че нямат нищо общо. Културно, религиозно и исторически, 3-те Nusa острова принадлежат на Бали, но бяха доста пусти сравнение с него. Нямаше и хостели, което ме принуди да остана в самостоятелна стая и не се запознах с хора. Възползвах се обаче от сравнително празните улички, за да наема мотор и да обиколя двата малки острова, които бяха свързани с жълт мост. Така за първи път обикалях с мотор в Азия и сбъднах мечта номер 8.
Nusa Lembongan е и топ дестинация за scuba diving, където изобилства от манти. Вече сертифициран беше лесно да запазя diving тур. В последния момент обаче, на лодката, започна да се обсъжда смяна на плана и вместо към мантите, хората се отправиха да гонят една много рядко виждана и екзотична риба - mola mola. Не я видяха, само ми провалиха и моето преживяване. Не видях манти и така тази мечта остана неизпълнена. Може би трябва да има и такива моменти, и някои мечти да остават за бъдещето, за да има какво да очакваме.
Последните няколко дни преди полета прекарах в южната част на Бали - Uluwatu. Този регион е по-спокоен от местата на север от летището, известен е най-вече с Uluwatu Temple, който е изключително впечатляващ. Наред с това тук наехме мотори с хора от хостела и пообиколихме плажовете. Някои от тях се оказаха доста пусти, като единствените хора на тях бяха опитни сърфисти, които тук ловяха най-силните ветрове. В хостела дори срещнах 2-ма човека от Хавай дошли специално на Uluwatu да карат сърф. Имаше разбира се и по-популярни места. Тук, последната вечер в Индонезия, пиейки си биричка с гледка към залеза, сърфистите и маймунката, седнала на покрива, разсъждавах над преживяното.
За тези 3 седмици срещнах изключителни хора - както пътуващи, така и местни. Видях безкрайни пътища, които могат да се обикалят с мотор. Хиляди острова за посещение. Невероятен подводен свят. Уникална природа. Преживяното щеше да формира нов начин, по който гледам на света. Предстояха ми още 3 седмици от това пътуване - в Малайзия и Сингапур. Но сърцето ми остана в Индонезия. Имаше още неща, които исках да направя в тази държава, и още неща, които да науча за този начин на пътуване. Може би за това след година се върнах в Индонезия както си трябва - с еднопосочен билет.
На 20-ти август 2017 Григор Димитров спечели първа титла от сериите мастърс (1000). Това бе огромно събитие. Аз разбрах за него след няколко месеца, когато вече бях в България и случайно попаднах на статия. Фактът, че по време на моето пътуване в Югоизточна Азия не съм отворил нито един спортен или новинарски сайт, нито фейсбук, където е гъмжало от емоции покрай това събитие, говори как аз съм бил в някакъв паралелен, нереален свят. Или точно обратното - живял съм в реалния, истинския свят, без да се интересувам от заобикалящата ме паралелна реалност. Едно от двете сигурно е вярно.
